Кръстопътищата следват един след друг.
Споменах ви, че във всеки един момент ние сме на кръстопът.

Имаше една научно-фантастична книжка, в която малко момиченце „Знаеше” какво ще стане със всяка една планета и всяко едно междузвездно правителство. Изпращаха стотици опитни убийци, за да я унищожат, но по странни и непредсказуеми начини детето оставаше живо. Някои просто се спъваха и падаха, други изгаряха във звездолетите си, трерти се избиваха един-друг и т.н.
Един умен мъж успя да достигне до нея – без лоши намерения – и я попита как така оцелява?
Отговора беше изключително прост. Детето отговори:
- Знам, че ако застана ето така или опъна ръката си напред или пък се обърна с гръб, ще се случи нещо определено. Знам, че на всяко мое действие ще бъде отговорено по точно определен начин. Знам.


Ние самите знаем или си мислим, че знаем, какво ще стане след всяко наше действие. Една Вечна заблуда.
Понякога интуицията побеждава вечно бучащия и мърморещ разум и ни кара да вършим на пръв поглед неразумни неща. В повечето случаи обаче, разума ни води по пътя на рутината и утъпкаността.
Няма значение, и в двата случая кръстопътищата следват един след друг. Тук се крие и следващият аспект на нашето объркване и неверие в себе си.
Ние сме поели към една, своя си, цел. В ума ни се оформя някакъв образ на крайния рзултат и ние вървим „право” напред. Съвсем „смело и безотговорно” като водещ девиз, избираме всеки нов кръстопът. Но подобно пътя на водата, заобикаляща скалата, и нашите кръстопътища лъкатушат, съобразно материалните условия, в които съществуваме.

И тук, праволинейното ни мислене ни играе неговите си номерца. Нека дам един пример.

Поставили сме си цел, избрали сме начина на действие, следваме го. Опитваме се да предопределим бъдещите кръстопътища, само за да сме мааалко по-спокойни и сигурни. Но – не щеш ли пречка – например спира тока, водата, свършва материал или ресурс, за чийто резерв сме забравили и така нататък. Разваля ни се настроението тъй като Петрови отново катерят най-новия модел пералня по стълбите.

Тоест – появява се „скала”, на пътя на водата.

Праволинейното мислене избира по дифолт пътя „през скалата”. Кръстопътя, който поема това мислене, е „правилен”, следвайки традиционното, непробиваемо мислене, установено от разума.
На пръв поглед всичко е наред, но на практика, науж „правилният” начин е традиционно остарял и най-важното – по отношение на даденият проблем той е абсолютно неприложим.
Естествено, има десетки други, оптимални възможни решения, но „Традицията постановява” – действа се само така!
Пак се сещам за традиционният отговор (без замисляне), на какъвто и да е проблем, на българския инженер:
- „НЕ става!!”

Тук основното объркване идва между разминаването на нашето намерение и пътят, „повелен” от нашия разум. Не че критикувам разума. Ако го нямаше, света ни щеше да е пълен хаос. Не, че сега не е.
Коментирам само затягането на юздите на намерението, държани от разума ни.

Какво прави водата, когато срещне скала?
Заобикаля.
Какво прави разума, когато срещне скала?
Бори се. Търси правата, „правилната” линия. А е необходимо заобикаляне – на пръв поглед грешен, но всъщност правилен Кръстопът.

Това е същността на Кръстопътищния аспект на объркването ни.

Не е необходимо да държим железен контрол в 100 % от времето на начинанието ни. Системата която ръководим – независимо фабрика, домашна кухня, работилница или проект – е гъвкава и подвижна.

Би било хубаво да охлабим юздите, точно както опитния колар ги отпуска или натяга в необходимия момент, в зависимост от кривините и наклоните на пътя.
Нека не се заблуждаваме, че както най-късото разстояние между две точки е правата, така и пътя на нашето намерение е права линия. Няма как да стане, защото материята е плътна и тежка.

Че пътят на нашето намерение е най-краткия,(не най-късия), Оптималният - няма смисъл да се съмнявате в това.
Всъщност, ако се позамислите, Най-доброто, означава Оптимално. Какво е оптималното за вас? Не мога да знам. Това го научаваме с разума си, едва когато в края на начинанието си теглим чертата и отчетем плюсовете и минусите.
Или пък още в началото на начинанието възнамерим гъвкавост и подвижност.
Какво означава това?

Представете си или се върнете в онзи момент, в началото на някое ваше начинание.
Вие сте на някаква отправна точка, целта ви е някъде там – наблизо или в далечината – и между вас, в мислите ви съществува една иделна права от кръстопътища. Добре.

Но същността на всеки нов кръстопът е минимум две, но всъщност многобройни разклонения.
На практика, в отправната ви точка, между вас и целта ви стоят милиарди, безброй кръстопътища.
Избирайки само тези, които са известни на разума, вие замонолитвате пътя си, без да можете да вземете под внимание всичко. Опитвате се предварително да поемете всички необходими кръстопътища.
Защо? Не се ли прави това, едва, когато достигнете до времето и мястото на следващия кръстопът, а не предварително?
Тоест, „хващайки” предварително „всички”кръстопътища, ние сме статични, вдървени и неподвижни. И какво ли още не. Опънали сме здраво юздите и буквално пришпорваме коня.

От друга страна, възнамерявайки гъвкавост и лекота, вие оставяте нещата да се разрешават по оптимален, най-добрия начин. Тоест, без предварително заковаване на позицията си по отношение на следващия кръстопът, вие леко и внимателно – което не означава непременно бавно, а напротив – приближвате и „на място” поемате следващия, действително Необходим за конкретната ситуация, а не Предопределен кръстопът.
Объркването при кръстопътищата се дължи на вечната мания на разума за Контрол. Една относително губеща позиция, тъй като оптималните варианти(невидими предварително) са много повече от статичните, подчинени на разума.


Винаги, когато започвам нова работа или скулптура, имам само образ в главата си. Абсолютно никакъв план.

Винаги се изненадвам от резултата, тъй като вродената ми подвижност позволява на работата да се развие оптимално – по Най-добрия, възможен за момента начин.

Няма как да знам какъв е той. Той просто е отвъд моите предвиждания.