Изборния аспект на объркването, провокиращ неразбиране и невярa в самия себе си, води до следствието, че оптималността на случването намалява значително.
Според една древна традиция, ние като човешки същества, сме съсъди на желанието, които желаят да получават и получават светлина. Но удовлетворението от получаването на тази светлина може да се осъществи единствено, ако ние самите сме си я взели, изработили, извоювали, заслужили, а не получили наготово.Тук стои въпросът и за какво сме се родили. Децата индиго и кристалните деца знаят.

Идеята на тази древна традиция се потвърждава и от факта, че би било добре получената даром Божествена светлина, да се върне обратно към Бога, но вече одухотворена, облагородена, от самите нас.
Изниква въпроса – как така облагородена и одухотворена? Нима можем да се мерим с Господа?
Не, излишно е, но можем да Му сътрудничим в това, заради което ни е дарил с живот – Творчеството.
Знам, че ви се струва странно това твърдение. Проверете и вие за себе си – дали е така?

От друга страна, а тя е „друга” само външно, всеки човек, всяка душа, дори и най-закоравялата, желае някаква сигурност и спокойствие. Вътрешен комфорт. Независимост.
На какъвто и стадий от развитието си да се намираме, ние искаме, желаем да получим този вътрешен комфорт. Понякога – на всяка цена.
Японците го наричат УА.
Постигнатият вътрешен комфорт неизменно води и до външен. Човек е наясно със себе си и рано или късно си застава на мястото. А оттам всичко останало се подрежда от само себе си.

Точно тук се крие Изборния аспект на объркването, в резултат на което оптималното случване на нещата бива забавяно, затруднявано или стопирано от самите нас. Бих го формулирал така:

Какво точно искаме, как го искаме и съответства ли, провокираният от някакъв външен фактор, образ в главата ни, на нашите действителни желания?

Желанието да получаваме е съвсем естествено. Но интензитета и насоката на това желание е нещо съвсем друго. Не случайно се казва:
„Остави го. Младо е. Кръвта му врие”.(ври, кипи) Силата бушува и нерядко намира странни изрази.

Често попадаме на хора, чиято максима е: „Искам всичко, тук и сега”.
В тази максима няма нищо лошо или неестествено. Но интензитета, силата, с която те си пожелават, а и това „всичко”играе основна роля в развитието на оптималността на случване. Тоест, играе основна роля в объркването.

Спомняте ли си едновремешната реклама на NIKE – „Силата е нищо без контрол”?

„Внимавай какво си пожелаваш” – с това започва цялата тема. Предупреждението тук е доста по – дълбоко, отколкото личи на пръв поглед.

Бих го перифразирал за целта като: „Внимавай КАК си пожелаваш”.

Ето например пожелаването на „всяка цена” говори само за себе си. Независимо от жертвите, които неминуемо ще бъдат изтърпени или дадени, Има, (съществува, ние сме я създали, с помисляне), Цена, която Трябва да платим, за да получим. Но това вече не е получаване, това е компромис. Какво друго би могло да е, след като само с мисълта „На всяка цена” ние предварително възнамеряваме и „всякакви”загуби.

Подаспект на получаването на „Всяка цена” е нетърпението. Знаем вече, че лекотата и естествеността спомагат за оптималния ефект. А нетърпението в никакъв случай не би могло да е естествен процес. В никакъв случай не е лекота. То си е чиста проба Излишък. Процес на нагнетяване на сила, по повод някакво желание. Вибриране на тази сила с интензитет, значително по-голям от необходимия. Можете да го сравните със огромен автовлекач или ферибот, който тегли Трабант. 

Материята, в чиято честота живеем, е тегава и инертна. Огромният интензитет на нетърпението може само да „затлачи” протичането на желаните от нас процеси.
Събирайки нетърпението с желанието да получаваме, ние автоматично изкривяваме конеца на нашето намерение и непременно получаваме съответен, изкривен резултат. Същото се получава, когато разпалим огромна пещ, с намерението да си запалим цигара. 
Най-малкото е безмислено, освен ако не сме си пожелали да се наслаждаваме на огъня в пещта. Е, губим и няколко часа време и кубик дърва за целта.

Бихме могли също така да си палим цигарите с влачене на количка с горелка или оксижен след себе си.
Схващате ли „на живо” какво е оптималност на случването?
Едно намерение, различни начини – един и същ краен ефект. 
Кой от тях ще изберете – може би джобната запалка?:)

Спомняте ли си за мисловните постановки?
Различни мисловни постановки, различни намерения, различни ефекти.

Но да се върнем на Изборният аспект на объркването.
Тъй като всички ние желаем да получим вътрешна хармония, пари, слава и какво ли още не, рядко се замисляме как точно и какво точно да си пожелаем. За съжаление, обикновено се водим по установени вече модели – Жорката има толкова готини нови джинси – искам и аз такива. 
Напоследък са модерни обувки тип....- искам и аз.
Онзи лаптоп има `нам си какви екстри – искам.
Яна има такава яка, модерна блузка –ИИИСКАААААММММММ.

Опъвайки конеца на нашето намерение, ние виждаме бляскавата, неестествена картина на пожеланото, провокирана от нещо външно.
A понякога просто си искаме – ей така, на инат.

Общо взето, за да получим исканото, в повечето случаи на всеки следващ кръстопът, взимаме странни и неясни решения, тъй като самите ние сме изпаднали в някаква заблуда. Или горим от нетърпение „да сме в крак с модата”.

За да избегна неяснотата от толкова много думи ще илюстрирам с тотален пример, засягащ едно и също поведение, наблюдаван в десетки и десетки варианти. Спокойно можете да прехвърлите примера върху вашата ситуация, както правя и аз.

Златка и Петко имаха малка къща. Обикновени хора, с обикновена – малка или голяма заплата. 
Впечатлили се от размаха на строителството по Черноморието. 
Съседите им дават квартири под наем, сезон след сезон, година след година, а те стоят с ръце в джобовете. Хотелите се изпълват, а те пак стоят.
Писнало им от тази „неправда”. Добре. Решили и те да строят. 
„Е, пари няма и няма да имаме” – си казали те. Какво да правим?
Хоп – и в банката. Огромен кредит, изплащан от малките им заплати. Надежда, че след няколко години нещата ще потръгнат.
Не мога да знам точно какво се е случвало в главите им, мога само да предполагам.

Дотук добре – „така правят всички” – „и ние ще направим така”.

Пред вид относително малките им заплати и ресурси, би могло да се оптимализира използването на средствата, получени от банката, още повече, че лихвите са си лихви и не спират да текат. Една нова едноетажна или двуетажна къша, с по две-три-четири стаи на етаж и с красиво, пълно вътрешно обзавеждане, би позволило на образа в техните представи да заработи след около година, например. Тоест, парите биха им стигнали, за да материализират мечтата си и да заживеят възможен, спокоен живот, изплащайки навреме кредита си.
Да, ала не.

Златка и Петко Избират погрешен, неправилен или какъвто и да е, друг кръстопът. Започват да строят 4 етажна къща със студия, апартаменти и така нататък. Не лош, но надали оптимален вариант.

Не ми се рови в причините, пореди които са взели такова решение, защото ми става тегаво. Сами бихте могли да се досетите за неразборията в главите им. А и в нашите, собствените.

Резултата на практика е, че след достигането на 4 етаж, къщата остава без покрив и на груб строеж. Парите свършват, лихвите текат, а така бленуваният наем от отдаване на квартири през лятото е все още блян.

Нататък – банката обявява къщата за продан. Но за да се продаде, тя трябва да е с покрив, санирана, с външна мазилка, цокъл и облепени тераси.
Златка и Петко продадоха апартамента на децата си. 
Сега къшата е с покрив, голяма, красива, санирана и измазана отвън, на груб строеж отвътре и празна. 
Огромно, празно, четириетажно хале.

Варианти всякакви.

Златка и Петко си пожелаха нова къща.
Те вече я имат, но, това ли си пожелаха?

Спокойното и безметежно съществуване, което всъщност искаха, бе заменено, спомощта на обърканият избор на кръстопът, с непрекъснато притеснение за изплащане на кредита.

Внимавайте, точно как и точно какво си пожелавате:)